Мария Петрова: Истанбул те кара да се влюбиш

Мария Петрова е специалист по медицинско право, двукратен носител на наградата “Най-добър млад учен” на Световния конгрес по медицинско право и етика. Тя е и основател на LexMedica – първата в България профилирана кантора по медицинско право.

мария петрова

Специализирала си на много места по света. Мислила ли си да заминеш “там” за постоянно и какво те задържа “тук”?

Има там, където ми харесва, има и там, където не бих останала за нищо на света. Причината да съм тук е може би това, че образованието, което имам, е уникално за страната. Ние сме не повече от 11 човека в Европа. Аз съм бързо и лесно адаптиращ се човек. Не съм от хората, които изпитват носталгия по лютеница, луканка и не си нося сирене от България. Ако съм в Италия, не страдам, че няма бяло сирене – спокойно мога да ям моцарела. Но в същото време оценявам това, което имам тук. Тук и там са много взаимнозаменяеми понятия. Важното е да знаеш колко там е там и колко тук е тук и докога. И да не се бърка туризмът с емиграцията, защото и аз харесвам British Museum, обаче ако ме оставиш да живея в Лондон – няма да е моето място. Искам да ходя на концерти и театри там, но не искам да живея там.

Как България може да се превърне в предпочитана дестинация за “медицински туризъм”?

На първо място, трябва да сме тясно профилирани в дадена област – например, денталните и естетичните услуги, защото това е бърза хирургия. Компликациите, които се срещат там, са по-често предвидими и предотвратими. И е медицина, в която волята на пациента е от първостепенно значение. Повече сме в хипотезата на медицинска услуга, отколкото на медицинска помощ. Но за да се случи това на територията на България, първо трябва да имаме доста по-развити центрове. 

За целта ни трябват специализирани лекари, които говорят поне няколко езика, минимум два основни – обикновено английски, френски или английски, испански. И много добро обслужване на пациента. От момента на кацане в България да го чака специална кола, която го кара до неговия хотел, който да е в непосредствена близост до клиниката му, да има хора, които се грижат за тоталния му комфорт във всяко едно отношение. 

Необходими са и много ясно разписани правила каква е отговорността на клиниката, на лекарите, на човека, който идва тук и как се осъществява грижата след това. Защото е много лесно да дойдеш в България, да ти извадят зъб, да ти сложат едни хубави импланти, да си тръгнеш и какво се случва оттам нататък? Всичките тези неща, особено сега с low cost полетите, могат доста добре да се реализират, ако имаме подходящ мениджмънт и мисъл в тази посока. Даже смятам, че има ниша за хора, които искат да се занимават с това нещо. Но не е бърз бизнес и не са лесни пари.

Как се озова в Истанбул? Разкажи ни малко повече за връзката си с този невероятен град. Има ли силна българска общност в Истанбул?

Може би случайно. Моите родители – майка ми е лекар, баща ми е инженер, покрай промените, които бяха 90-те години, намериха  по-добро решение и за професионална реализация. Баща ми получи предложение от една турска автомобилна компания да работи за тях като инженер. Първо се оказахме в Бурса, една от столиците на Османската империя, близо 2 милиона и половина град, изключително приветлив, пълен с изселници от България. Все хубави хора, които изпитват огромна носталгия по България, които безкрайно я обичат. Аз никога не съм чувствала враждебност или негативно отношение – дори напротив. В първото ми училище лелите в стола бяха от кърджалийско и аз редовно получавах, без да искам, по две порции от всичко и бях “нашето дете”. 

След това се преместихме в Истанбул. То е като големият взрив, като челен сблъсък, който те кара да се влюбиш. След Бурса да се окажеш в мегаполис с такава богата култура, с толкова приветливи и добронамерени хора, в едно от най-елитните и прекрасни училища, за мен беше безценно. Оттогава досега моята голяма и, вярвам, споделена любов от градовете си остава Истанбул. Аз го чувствам у дома, защото родителите ми до ден днешен живеят там. Много често, като казвам, че си ходя у дома, визирам точно там.

Анелия Баренска пита: Ако не бях станала адвокат, вероятно щях да работя…

Като лекар би бил най-простия отговор. От време на време си представям да имам магазин за цветя или сладкарница. Много завиждам на хората, които са заобиколени от позитивни емоции, защото в моята работа те не се срещат често. Сигурно щях да имам някаква много сладка, розово-напудрена сладкарница, плюс магазин за цветя. Собственик на първата “сладкаро-цветарница”.

Анелия Баренска пита: Как би обяснила какво работиш на 7-годишно дете?

Може би ще му кажа, че аз съм човекът, който прави определени неща, така че лекарите да останат в България и да работят спокойно в България. Да могат всички хора, като се разболеят, да оздравяват.

Анелия Баренска пита: Каква е тайната ти супер сила?

Мисля, че нямам такава. Но имам други качества, които събрани заедно вероятно са моята суперсила.  Това е, че обичам да уча, любопитна съм, постоянна съм, имам много силно развито чувство за справедливост. Ако аз смятам, че едно нещо трябва да се случи, ще положа абсолютно всички усилия, без значение какво ще ми коства. И не на последно място, заобиколена съм от супергерои!

Leave a Reply

Your email address will not be published.